Властта носи едновременно тежести и облаги и намирането на баланс между тях не е по силите на всяка една човешка личност. Човешката история познава различни начини на преминаване на властта от едни ръце в други, а опитите на обществото да се предпази от погрешен избор на водачи продължават и до днес. Примери за грешки не липсват от древността до днес.

Така например властването на императора на Западната Римска империя Флавий Хонорий е станало емблематично за управник, който не се интересува от управлението. По негово време на 24 август 410 г. Рим е превзет и плячкосан, за първи път от осем века. Хобито на император Хонорий били птиците и сигурно затова, когато му донесли новината, че Рим е загинал, той възразил, че това не е възможно, защото преди минута лично го нахранил, мислейки, че става въпрос за любимия му петел, който също се казвал Рим.

В по-късно време при изграждането на съвременните демокрации, конституционалистите се опитват да създадат предпоставки, че избраните управници ще полагат усърдие и вещина при упражняване на управленските си функции. Последица от това старание е и нормата на чл. 93 ал. 2 от Конституцията на Република България, която гласи:

„За президент може да бъде избиран български гражданин по рождение, навършил 40 години, който отговаря на условията за избиране на народен представител и е живял последните пет години в страната. “

Предназначението на тези изисквания е да предпазят избирателя от грешката да избере президент, който не се интересува от задълженията си, подобно на император Хонорий. Конституционното право на държавите с републиканска форма на управление познава два вида ограничителни изисквания – абсолютни и относителни.

Абсолютните ограничителни изисквания като тези: кандидата да е роден на територията на страната и да е живял определено време в нея, са характерни за конституцията на САЩ. Всъщност зле прикритата цел е била да се отстранят от кандидат-президентската надпревара поддръжници на метрополията на бившата колония. В по-ново време и специално в източна Европа, тези абсолютни ограничения са по същия начин, в момента на създаването им са послужили за отстраняване на конкретни политически противници, под претекст, че така се гарантира заинтересоваността на кандидата за президент от народните дела.

Относителните ограничителни изисквания, гарантиращи наличието на тази заинтересованост са познати от конституцията на Петата република във Франция: Всеки кандидат за президент трябва да събере 500 подписа от избрани на избори личности – кметове, депутати, общински съветници ..., които го одобряват. Тази система парира опасността на избори да се явят армия от кандидати.

Случва се така, че тези ограничителни правила, създадени с най-добри намерения да имат противоположен на замисления ефект. Нещо такова се получава с днешна дата и у нас, защото, ако се вярва на социолозите, сред най-желаните от народа за кандидат-президенти са настоящият и бившият ни еврокомисар – съответно Кристалина Георгиева и Меглена Кунева. За съжаление и двете дами попадат под ограничението на чл. 193 ал. 2 от Конституцията, защото не са живели последните пет години в България.

Изглежда, че в 1991 г. момента, в който е било създадено правилото за „пет години живеене“ в страната е свършило работа, комуто трябва, но десет години след това се е разбрало, че то поражда повече проблеми, отколкото решава. И затова Конституционният съд е бил сезиран с искането да се направи задължително тълкуване на това проблематично правило. Конституционният съдия е бил изправен пред предизвикателството да прояви съдебен активизъм и да доразвие неясните намерения на конституционния законодател, като се мотивира по следния начин:

„В съвременния свят, в който продължителната отседналост в една държава е все по-рядко срещана, изискването за пет години пребиваване в България би следвало да се тълкува също съвременно. Еволютивният метод на тълкуване на правната норма, наложил се в съвременните интерпретации, наред с тълкуването с оглед буквата и духа на закона се основава върху идеята, че правото е едно продължаващо творение на обществото и че правният текст трябва да еволюира заедно със социалната среда.“

Конституционният съдия оправдава ограничението за „пет години живеене“ в страната като се позовава на мотивите на конституционния законодател: „Съображенията за предложението на текста са обяснени в пленарна зала от комисията по следния начин: "кандидатът ще стане държавен глава и трябва да познава обстановката в страната, да е живял поне пет години сред хората, които той ще ръководи" (Експресна стенограма, Велико Народно събрание, сто и шестдесето заседание, 20 юни 1991 г., 328.4). “

Конституционния съдия осъвременява правилото за „пет години живеене“ в страната, като му придава юридически смисъл, който значително се различава от обикновеното значение на същите думи в речта, която използваме в ежедневието. Той възприема правилото на златната среда и отсъжда, че „кандидатът трябва да е пребивавал на територията на страната през повече от половината за всяка от петте астрономически години, предхождащи избора“.

Това решава проблема на хората, които пътуват по разни причини и напускат и се връщат в страната. Доста е спорно с какво човек бил извън България половин година и един ден познава обстановката в страната по-зле от този, който е бил в чужбина половин година без един ден.

Конституционният съдия е подходил креативно и е признал пасивно избирателно право на една категория български граждани, пребиваващи предимно в чужбина, ако отговарят на условието да са „изпратени или предложени от българската държава да осъществяват определена дейност в чужбина. Между последните и българската държава съществува функционална връзка, изградена върху обстоятелството, че те извършват някаква изпълнителна или представителна дейност. “ За да е изпълнен сложният фактически състав следва българският гражданин първо да е изпратен или предложен от българската държава да изпълнява определена дейност в чужбина. На второ място българският гражданин трябва да извършва някаква изпълнителна или представителна функция. И на трето между българската държава и гражданина съществува функционална връзка, точно поради извършването на тази изпълнителна или представителна дейност.

Вън от съмнение е, че работещите в нашите дипломатически и консулски мисии в чужбина са включени в тази група. За всички други категории като например членове на Европейската комисия и вицепрезидент на Световната банка, въпросът трябва да се разглежда за всеки отделен случай. Това се налага поради необходимостта да се изследват особеностите на правния статут на длъжността в съответната институция, в която работи или е работил българският гражданин.

По отношение на длъжността член на Европейската комисия, категорично може да се каже, че българският гражданин, който я е изпълнявал повече от половин година не отговаря на условията да му бъде признато пасивно избирателно право за избиране на президент.

Първо, макар на пръв поглед да ни се струва, че българският еврокомисар е изпратен или предложен от българската държава то никъде в ДЕС[1] и ДФЕС[2] не можем да открием текст, който да подкрепи подобен извод. Единствено в чл. 17 § 7 ал. 2[3] се говори за „... предложенията направени от държавите-членки“, но всъщност този, който предлага е Съветът. „Съветът, по общо съгласие с избрания председател, приема списъка на другите лица, които предлага да назначи за членове на Комисията.“

Държавите-членки са направили всичко възможно да отдалечат предложенията за членове на Комисията от държавите членки. Съответната държава-членка прави предложение на Съвета, който от своя страна като институция на ЕС предлага кандидат за назначаване на поста еврокомисар. В този смисъл е доста спорно дали е изпълнен първият елемент от фактическия състав: кандидата да е изпратен или предложен от българската държава да изпълнява определена дейност в чужбина. Историческото тълкуване на нормите уреждащи номинирането на еврокомисарите, навежда везните към извода, че те не може да се считат за изпратени в по смисъла на Решение № 3 на КС от 1993 г. Първоначално според Римските договори изборът на комисарите наистина е зависел само от предложенията на държавите членки. Но с всички последващи реформи на договорите се прави всичко възможно, поне юридически да се прекъсне каквото и да е връзка и зависимост, между личността на еврокомисаря и държавата-членка, чийто гражданин е той.

Вторият елемент отнасящ се до извършването на някаква изпълнителна или представителна функция е изпълнен видно от чл. 17 §1 от ДЕС[4].

Третият елемент обаче - между българската държава и гражданина да съществува функционална връзка, точно поради извършването на тази изпълнителна или представителна дейност отсъства, защото това би влязло в пряко противоречие с договорите. Чл. 17 § 3 ал. 2 от ДЕС[5], който изисква независимостта на членовете на Комисията да е вън от всякакво съмнение. Освен това чл. 17 § 3 ал. 3 от ДЕС[6] изрично подчертава, че: „членовете на Комисията не могат да искат, нито да приемат инструкции от никое правителство, институция, орган, служба или агенция. Те се въздържат от всякакво действие, несъвместимо с техните функции или с изпълнението на техните задачи.“.

Българският еврокомисар не изпълнява и не може да изпълнява никакъв мандат от към държавата, чийто гражданин е. И най-малкият намек за каквато и да е връзка с която и да е държава-членка влиза в пряко противоречие с първичното право на ЕС. Чл. 245 от ДФЕС[7] изрично нарежда на членовете на Комисията „да се въздържат от всякакво действие, несъвместимо с естеството на техните функции“, а на държавите-членки повелява да „зачитат тяхната (на комисарите) независимост и не се опитват да им оказват влияние при изпълнението на техните задачи“.

В заключение можем да направим извода, че се налага Конституционният съд да бъде сезиран отново с този въпрос, защото двадесет години след приемането на Конституцията и десет години след последното задължително тълкуване на чл. 93 ал. 2 отново сме изправени пред необходимостта от ново осъвременяващо тълкуване на тази разпоредба, основано на идеята, „че правото е едно продължаващо творение на обществото и че правният текст трябва да еволюира заедно със социалната среда“. Както преди десет години Конституционният съд е проявил нужният съдебен активизъм, изхождайки от „отдалечаването на момента на гласуване на обсъжданата конституционна норма от момента на нейното тълкуване и предвид развитието на обществените отношения през това време“, така имаме достатъчно основания да смятаме, че ще го прояви и днес.

При това ново разглеждане на случая Конституционният съд трябва да направи телеологично тълкуване (съобразно целта на тълкуваната норма) на изискването за „пет години живеене“ в страната. Като вземе пред вид, че целта на тази норма е да направи един предварителен подбор на кандидатите за президент и да отстрани от кандидат-президентската надпревара лица, чието сериозно отношение към президентската институция буди обосновани съмнения, да доразвие понятието за граждани „изпратени или предложени от българската държава да осъществяват определена дейност в чужбина“.

От фактическия състав, определящ кръга на тези граждани следва да отпадне изискването за наличието на „функционална връзка, изградена върху обстоятелството, че те извършват някаква изпълнителна или представителна дейност“. Това ще даде на понятието „изпратени или предложени от българската държава“ едно по-широко значение, в смисъл на „изпратени или предложени от българския народ“.  По този начин пътят към кандидат-президентската надпревара ще бъде отворен за изявени българи доказали своите качества пред света.

Едно такова съвременно тълкуване на чл. 93 ал. 2 от Конституцията ще позволи и на Меглена Кунева и на Кристалина Георгиева да участват в кандидат-президентската надпревара – нещо, което, ако дадем вяра на социологическите проучвания, целият български народ желае. Вън от всички юридически аргументи, нищо не ни оправдава като народ да слагаме изкуствени прегради пред това - да ни управляват изявените и доказали се пред света българи.

[1] Договор за Европейския съюз

[2] Договор за функционирането на Европейския съюз

[3] „Съветът, по общо съгласие с избрания председател, приема списъка на другите лица, които предлага да назначи за членове на Комисията. Изборът им се осъществява въз основа на предложенията, направени от държавите-членки в съответствие с критериите, предвидени в параграф 3, втора алинея и в параграф 5, втора алинея“.

[4]  „Комисията допринася за общия интерес на Съюза и предприема подходящи инициативи в тази насока. Тя следи за прилагането на Договорите и на мерките, приети от институциите по силата на тези Договори. Тя съблюдава прилагането на правото на Съюза под контрола на Съда на Европейския

съюз. Тя изпълнява бюджета и управлява програмите. Тя осъществява функции по координиране, изпълнение и управление съобразно условията, предвидени в Договорите. С изключение на общата външна политика и политика на сигурност и на другите предвидени в Договорите случаи, тя осигурява

външното представителство на Съюза. Тя поема инициативите за годишното и многогодишното планиране в рамките на Съюза с цел постигане на междуинституционални споразумения.“

[5] „Членовете на Комисията се избират на основание на тяхната обща компетентност и ангажираност към европейската идея и измежду лица, чиято независимост е извън съмнение.“

[6] „Комисията изпълнява своите задължения при пълна независимост. Без да се засягат разпоредбите на член 18, параграф 2, членовете на Комисията не могат да искат, нито да приемат инструкции от никое правителство, институция, орган, служба или агенция. Те се въздържат от всякакво действие, несъвместимо с техните функции или с изпълнението на техните задачи. “

[7] „Членовете на Комисията се въздържат от всякакво действие, несъвместимо с естеството на техните функции. Държавите-членки зачитат тяхната независимост и не се опитват да им оказват влияние при изпълнението на техните задачи.

Членовете на Комисията не могат по време на своя мандат да упражняват друга платена или неплатена професионална дейност. При встъпването си в длъжност, те тържествено поемат задължението да спазват, както по време на мандата си, така и след неговото изтичане, произтичащите от поста им задължения и в частност задължението за почтеност и въздържаност относно приемането на определени постове или облаги след края на мандата им. В случай на нарушаване на тези задължения Съдът, по искане на Съвета, който действа с обикновено мнозинство или на Комисията може, според обстоятелствата, или да освободи от длъжност, съгласно условията на член 247, или да лиши съответния член от право на пенсия или от други полагащи се облаги.“